THE LOVE THAT CARRIES ME
They say that once love has manifested, it cannot be forgotten. But this familiar phrase is true only if we have first agreed on which love we are talking about. Because love is not a single-colored fabric, but a complex textile – with a warp of respect, a weft of care, and threads of passion that, over time, either intertwine or break.
I do not believe that love exists solely as a relationship between a man and a woman. When I have experienced it that way, I later discovered its absence – the desire to be touched is not the same as the desire to be recognized. The body can be known for one night; the personality – for a lifetime, if there is someone willing to reread it.
From here comes the second stage – love as respect. Not as decoration, but as a structure. At this point, we involuntarily begin to “model” the beloved – not out of vanity, but from the hope of being accepted as a friend, as an equal, as a consciousness. This is not tyranny, but a plea: see me beyond my skin. Balzac would say that here love becomes a social force – it seeks character, not just temperament.
Then comes maternal love – and it does not destroy the previous kind, but rearranges it. Hierarchies shift. The child comes before the man, not as competition, but as a criterion. Expectations of the partner grow, because love has now become a test of the ability to love beyond oneself. The man who brings a book or a box of cookies to the child performs a deeper gesture toward the mother – not with an expensive bouquet, but through his deeds: he proves that his love has memory and a future. Flowers are a moment, a flash of light; care is illumination for the days.
Over time, love branches out like the arms of a river. It manifests toward animals, nature, the planet, good people, and poets. Here, love ceases to be possession and transforms into ethics. As with Yavorov – the passion burns, but the moral ashes of conscience remain, in which quiet sparks of questions shine, not answers.
And then the essential question arises – if I have lived with different men without abandoning my notion of love, if now I live with a third – who provides for me financially – while others loved me only through their desire to possess me, can I say I have been loved the way I want? Or should love be measured not by intensity, but by the form of responsibility? Dumas would call this a test of honor – love is recognized through deeds, not promises.
When I think that I love God and the entire Cosmos, the question shifts even further. What remains? What remains is that which asks for nothing in return. Love as self-respect – not as pride, but as a measure. To love while respecting means not demanding sacrifices that humiliate, and not accepting gifts that obligate. Romeo dies for love, and I want to live for it.
Thus, if I were to respond to the assertion that true love lasts a lifetime, I would say – it is not passion that remains, but what we have become because of it. What remains is the ability to recognize the other as a person, to place care above desire, and fidelity above gesture.
Love is not a memory that slowly melts away. It must be an accustoming of the soul – to respect, to choose, and to remain true to itself – and only then can I allow it to live me.
ЛЮБОВТА, КОЯТО МЕ НОСИ
Любовта, казват, когато се е проявила веднъж, не може да бъде забравена. Но тази позната фраза е вярна само ако предварително сме се разбрали за коя любов говорим. Защото любовта не е едноцветна тъкан, а сложен текстил – с основа от уважение, вътък от грижа и нишки страст, които с времето или се вплитат, или се късат.
Аз не мисля, че любовта е единствено като отношение между мъж и жена. Когато съм я преживявала така, по-късно съм откривала нейния недостиг: желанието да бъдеш докоснат не е равно на желанието да бъдеш разпознат. Тялото може да бъде познато за една нощ; личността – за цял живот, ако има кой да я препрочита.
Оттук идва и вторият етап: любовта като уважение. Не като украса, а като конструкция. В този момент неволно започваме да „моделираме“ любимия – не от суета, а от надеждата да бъдем приемани като приятел, като равен, като съзнание. Това не е тирания, а молба: виж ме отвъд кожата ми. Балзак би казал, че тук любовта се превръща в социална сила – тя иска характер, не само темперамент.
После идва майчината любов – и тя не унищожава предишната, а я пренарежда. Йерархиите се сменят. Детето застава преди мъжа не като конкуренция, а като критерий. Претенциите към партньора нарастват, защото любовта вече е проверка за способност да се обича отвъд себе си. Мъжът, който носи книга или кутия бисквити на детето, извършва по-дълбок жест към майката – не със скъп букет, а чрез делата си: той доказва, че любовта му има памет и бъдеще. Цветята са миг, сияние за момент, грижата – светлина за дните.
С времето любовта се разклонява като ръкави на река. Тя се проявява към животните, към природата, към планетата, към добрите хора, към поетите. Тук любовта престава да бъде притежание и се превръща в етика. Както при Яворов – страстта изгаря, но остава моралната пепел на съвестта, в която светят тихи огънчета въпроси, а не отговори.
И тогава възниква същественият въпрос: ако съм живяла с различни мъже, без да изоставям представата си за любов, ако сега живея с трети – който се грижи за мен финансово – а други са ме обичали само чрез желанието си да ме имат, мога ли да кажа, че съм била обичана както искам? Или любовта трябва да бъде оценявана не по интензитета, а по формата на отговорност? Дюма би нарекъл това изпитание на честта: любовта се познава по делата, не по обетите.
Когато мисля, че обичам Бог и целия Космос, въпросът се измества още повече. Кое остава? Остава онова, което не иска обратно. Любовта като себеуважение – не като гордост, а като мярка. Да обичаш, уважавайки, означава да не изискваш жертви, които унижават, и да не приемаш дарове, които задължават. Ромео умира за любов, а аз искам да живея за нея.
Ето защо, ако трябва да отговоря на твърдението, че истинската любов остава за цял живот, бих казала: остава не страстта, а онова, което сме станали благодарение на нея. Остава способността да разпознаваме другия като личност, да поставяме грижата пред желанието и верността пред жеста.
Любовта не е спомен, който бавно се топи. Тя трябва да е привикване на душата – да уважава, да избира и да остава вярна на себе си – и чак тогава мога да ѝ позволя да ме преживее.