THE BUFFALO COW
The summers in Bulgaria were long – like absent-minded afternoon light above a sunny, southern sea. I spent them in the village with my grandmother and grandfather, in Slivovitsa, in the Veliko Tarnovo region – a place where August did not arrive, but settled lazily into the mountain village. The heat stood motionless, the dust smelled of sheep hooves, and the shadows were an inviting refuge from the heat.
I was about twelve – an age at which a child already knows how to be silent, to contemplate, and to listen to the world. I was writing poems even then. My words were like seeds – I placed them in a notebook without knowing when they would sprout. I sat in the yard with colored pencils and a sketchpad, read the recommended school books – those lists at the end of the school year that taught us to move forward even before we were ready for adolescence. I read my future beneath the shade of the old pear tree.
Grandmother Penka and Grandfather Sava were always working. For them, labor was not effort, but a state of spirit. The garden and the vineyard did not wait; the earth did not tolerate postponement. Their hands were cracked, yet steady and strong – like roots.
One day they told me that the next morning I would be alone. Breakfast – bread soaked with cheese, into which my grandmother added walnuts. To sleep in, to get dressed, and then go to them at the vineyard. They did not want me to be alone all day – not because they were afraid for me, but because that was what they considered proper. My parents worked, the state educated, and children grew up among nature, animals, and risk. I was obedient, hardworking, carrying responsibility like an invisible cloak that wrapped around me, without knowing how to interpret it.
I did everything as they had told me and went to them. I had fun – I did not touch the ground, but swung on the highest branch of the cherry tree in the vineyard. I watched the sun slide over the vine leaves, how the grapes grew heavy. I listened to the songs of birds from the nearby forest. Before long I grew bored – a child’s soul does not know long stillness. I told my grandmother that I wanted to return home earlier. I promised her that for the evening feeding of the chickens I would chop burdock with my little cleaver.
I set off alone. The road embraced me like an old acquaintance. I hopped – now on one foot, now on the other – and counted the stones along the road, half-sunken into soil from another time. The roadside houses watched me from beneath their low eaves, stilled by the heat, while the trees held their shade like a waterfall that had stopped flowing, clinging to the bark and forgetting its murmurs. Their leaves did not rustle – only the air stretched itself, languid and gilded. I walked and watched – how the dust rose after my steps, how the day tilted toward afternoon, how the world was wide, and I – sufficient for it.
On my way back, I passed my uncle’s house. Nearby began a dusty road that led toward the valley where cows, goats, and sheep were taken to graze. Out of the corner of my eye I saw a herd of black buffalo. I was hopping on one foot along the road – the way children play, when they still do not suspect that the world has another face.
I turned – at the last possible moment. One buffalo cow had broken away. She was moving slowly toward me – with her head lowered, yet curved forward. She moved heavily, resolutely, like a thought that cannot be stopped. She looked at me with black eyes – deep, dense, without mercy or hesitation.
I quickened my pace. She quickened hers. I accelerated my steps. She did as well – and snorted hoarsely. Then fear rose – not like a scream, but like lightning in my body. I ran. The ground beneath me was hard and dusty, the stones slippery, the air torn. I heard her heavy breathing; her hooves scattered the silence.
My uncle’s house was about one hundred and fifty meters away – a distance that, in that moment, turned into eternity. As I ran, I shouted for help. No one answered. Everyone was in the fields and gardens – working. The gate was locked. When I turned around, the buffalo cow was about fifteen meters from me.
In an instant I decided to jump the fence. I couldn’t – my body was still a child’s, but my will no longer was. I ran at it. I stepped onto the bench in front of the house, grabbed the wooden fence – and flew. Unknowingly I landed on the other side, and at that very moment I heard the impact. The buffalo cow’s horns struck the fence. She bellowed – a sound that was not rage, but force. I – with surviving, drawn-in knees – alive.
That evening I told my grandmother and grandfather. Their faces turned pale – not from reproach, but from the thought of responsibility. They had promised to keep me safe. The next day my uncle’s neighbor told them – she had been struck speechless when she saw everything. She had even spoken to the herdsman, asking him to stop by my grandfather’s place to tell him what had happened. He told them and praised me – that I had been their brave granddaughter…
I was dressed in red – gifts from my parents from their trip to Europe. A red blouse, a pleated skirt, sandals, socks. In that gift-costume I imagined myself as Little Red Riding Hood, without suspecting that fairy tales sometimes step out of books and reflect the dangerous paths of life.
For a long time I believed that the bright color of my clothes had provoked the animal… Later I realized – perhaps the buffalo cow had a calf in the herd. Yes, motherhood does not ask. It does not explain. It knows only how to protect.
As my grandmother baked bread. As my grandfather sprayed the vineyard. As the earth preserves the memory of footsteps. As I unknowingly preserved my wild, childhood memory – to tell it to you now.
Some summers – no matter how distant they are in our past – remain inside us – hot and motionless, like a dusty village sunset stuck to the walls of what has been lived.
БИВОЛИЦАТА
Летата в България бяха дълги – като самозабравила се следобедна светлина над слънчево, южно море. Прекарвах ги на село при баба и дядо, в Сливовица, Великотърновско – място, където август не идваше, а се настаняваше мързеливо в планинското селце. Горещината стоеше неподвижна, прахът имаше мирис на овчи копита, а сенките бяха привлекателно убежище от силното слънце.
Бях на около дванайсет – възраст, в която детето вече умее да мълчи, да съзерцава и да слуша света. Пишех стихове още тогава. Думите ми бяха като семена – слагах ги в тетрадка, без да знам кога ще поникнат. Сядах в двора с цветни моливи и блокче за рисуване, четях поръчителните книги от училище – онези списъци в края на учебната година, които ни учеха да вървим напред, още преди да сме готови за юношеството. Четях бъдещето си под сянката на старата круша.
Баба Пенка и дядо Сава работеха винаги. Трудът при тях не беше усилие, а състояние на духа. Градината и лозето не чакаха, земята не търпеше отлагане. Ръцете им бяха напукани, но сигурни и силни – като корени.
Един ден ми казаха, че на следващата сутрин ще бъда сама. Закуската – попара от сирене, в която баба слагаше и орехи. Да се наспя, да се облека и след това да отида при тях на лозето. Не искаха да съм сама цял ден – не защото се страхуваха за мен, а защото така смятаха за редно. Родителите ми работеха, държавата възпитаваше, а децата растяха сред природа, животни и риск. Бях послушна, трудолюбива, носех отговорността като невидим плащ, който ме обгръща, без да знам как да я тълкувам. Направих всичко както ми бяха казали и отидох при тях. Прекарах забавно – не стъпих на земята, а се люлях на най-високия клон на черешата сред лозето. Гледах как слънцето се плъзга по лозовите листа, как гроздето натежава. Слушах песните на птиците от близката гора. Не след дълго ми доскуча – детската душа не познава дългото стоене. Казах на баба, че искам да се прибера по-рано. Обещах ѝ за вечерното хранене на кокошките да накълцам лопуш със сатърчето си.
Тръгнах сама. Пътят ме прегърна като стара познайница. Подскачах – ту на един, ту на друг крак – и броях камъните по пътя потънали в пръстта от друго време. Крайпътните къщи ме гледаха изпод ниските си стрехи, притихнали от жегата, а дърветата държаха сянката си като водопад, спрял да тече, залепнал по кората и забравил стенанията си. Листата им не шумяха – само въздухът се разтягаше, ленив и позлатен. Вървях и гледах – как прахът се вдига след стъпките ми, как денят се накланя към следобед, как светът е широк, а аз – достатъчна за него.
На връщане минах покрай къщата на вуйчо. В близост до нея започваше прашен път, който водеше към долината, където изкарваха на паша крави, кози и овце. С крайчеца на окото си видях стадо черни биволи. Подскачах на един крак по пътя – както играят децата, когато още не подозират, че светът има и друго лице.
Обърнах се – в последния възможен миг. Една биволица се беше отделила. Вървеше бавно към мен – с наведена, но извита напред глава. Движеше се тежко, решително, като мисъл, която не може да бъде спряна. Гледаше ме с черни очи – дълбоки, плътни, без жал и колебание. Аз забързах. Тя забърза. Ускорих своите крачки. Тя – също и изхриптя. Тогава страхът се надигна – не като вик, а като мълния в тялото ми. Хукнах. Земята под мен беше твърда и прашна, камъните – хлъзгави, въздухът – накъсан. Чувах тежкото ѝ дишане ѝ дишане, копитата ѝ разпиляха тишината. Къщата на вуйчо беше на около сто и петдесет метра – разстояние, което в онзи миг се превърна във вечност. Бягайки, виках за помощ. Никой не отговаряше. Всички бяха по нивите и градините – работеха. Портата беше заключена. Когато се обърнах, биволицата беше на петнайсетина метра от мен. Светкавично реших да прескоча оградата. Не можех – тялото ми беше още детско, но волята вече не. Засилих се. Стъпих на пейката пред къщата, хванах се за дървената ограда – и полетях. Неосъзнато се приземих от другата страна и точно тогава чух удара. Рогата на биволицата се забиха в оградата. Изрева – звук, който не беше ярост, а сила. Аз – с оцелели, свити колене – жива. Вечерта разказах на баба и дядо. Лицата им побеляха – не от укор, а от мисълта за отговорността. Бяха обещали, че ще ме пазят. На следващия ден съседката на вуйчо им разказала – била онемяла, когато видяла всичко. Дори говорила с говедаря да се отбие при дядо, да им каже за случилото се. Той им разказал и ме похвалил, че съм била смело тяхно внуче…
Бях облечена в червени дрехи – подаръци от родителите ми от екскурзията им в Европа. Червена блуза, плисирана поличка, сандали, чорапи. С този костюм-подарък си представях че съм Червената шапчица, без да подозирам, че приказките понякога излизат от книгите и отразяват опасните пътища на живота. Дълго вярвах, че яркият цвят на облеклото ми е раздразнил животното… По-късно си дадох сметка – може би биволицата е имала биволче-рожба в стадото. Да, майчинството не пита.То не обяснява.То умее само да пази. Както баба печеше хляба. Както дядо пръскаше лозето. Както земята пази паметта на стъпките. Както аз съхраних неосъзнато своя бурен, детски спомен, за да ви го разкажа сега!
Някои лета – колкото и да са отдалечени в миналото ни – остават вътре в нас – горещи и неподвижни, като прашен селски залез, залепнал по стените на преживяното.