MOTHER’S CHRISTMAS
The holiday comes like a promise that time whispers with a smile, as if it knows something I have not yet understood. I await it as though the days dissolve into light and the hours grow soft and quiet. I imagine it as a slow river in which I can finally see my own reflection. And when it arrives, it turns out that the river flows along the same bed – only the light is different. The day is long. There is time, yet it does not gather, does not stay, does not turn into rest.
My thoughts move like dust in the air that never fully settles. I decide that I will write – because writing has always been a way to come home to myself. Impressions, verses, those brief inner gestures with which I remind myself that I am alive. And yet today the words do not come. They stand aside like young colts that sense unrest in the earth’s depths. Instead, an old film surfaces in my mind – friends who travel outside the city to spend the weekend in nature. They look for a familiar lodge and find another. Santa Claus lives there. Not as a fairy-tale character, but as a quiet presence that knows how to live slowly. He speaks to them about peace, about rest, about human closeness. They listen, but they do not hear. Because they are busy. Because they have grown coarse from schedules, from repetitions, from the incessant “must” of their dull daily lives.
I project this film into my soul and feel something tighten. How easy it is to recognize loss outside oneself. How hard it is to admit one’s own distraction. I want to focus – on the holiday, on the light, on that special presence of silence that breathes, trembles, and carries memories. Instead, my mind jumps like a bird that cannot find a branch to land on. I realize that I, too, am busy. Not with tasks. With inner haste and with the habit of not stopping. With the illusion of postponing rest…
I begin to prepare the Christmas dinner – not as a decision, but as an instinct. My hands know what to do, even when my thoughts are feasting somewhere else or hesitating. I open the cabinet with the spices and my fingers come upon an old little box of savory. It smells of summer, of earth, of something lasting and simple. Inside there is a slip of paper. Small, yellowed. I recognize my mother’s handwriting. She passed away seven years ago. Time that no longer hurts sharply, but weighs quietly, like a memory that knows where it belongs. On the note she once wrote: “Store in a cool, dry place.” Nothing more. No tenderness in the words. Only care. Only order. Only a presence that does not impose itself, because of its patience to wait without demanding recognition and because it is already enough.
And suddenly I understand – this handwriting has crossed the Ocean. It has reached here, to this kitchen, to this day, to this evening – a Christmas gift in another country. How have I not removed this little note? How could I have kept it through the years without noticing it? Or perhaps I have kept it precisely for this moment, without knowing. There are things we do not understand, but they understand us – they gather quietly in the folds of time, waiting for us to ripen for them.
I feel light and warmth. As when a room fills with presence without anyone entering. My breathing slows. My thoughts finally stop rushing. I understand that the holiday is not in the decorations and the festive dinner, not in time, not even in expectation. It is in this – someone, at the right time, in the right place, leaving me a sign. Small. Practical. True. Unexpected.
Joy from precious memories descends upon me like quiet snow – without tracks, without sound, but with memory. I clutch the note in my hand, breathe in the scent of the old savory. It is Christmas. Mother’s Christmas!
МАМИНА КОЛЕДА
Празникът идва като обещание, което времето шепне с усмивка, сякаш знае нещо, което още не съм разбрала. Очаквам го, като че ли дните се разтварят в светлина, а часовете стават меки и тихи. Представям си го като бавна река, в която най-сетне мога да се огледам. А когато дойде, се оказва, че реката тече по същото корито – само светлината е различна. Денят е дълъг. Има време, но то не се събира, не се задържа, не се превръща в покой.
Мислите ми се движат, като прах във въздуха, който никога не пада напълно. Решавам, че ще пиша – защото писането винаги е било начин да се прибера в себе си. Импресиите, стиховете, тези кратки вътрешни жестове, с които си напомням, че съм жива. И все пак думите днес не идват. Стоят настрана, като жребчета, които усещат неспокойствие в земните недра. Вместо това в съзнанието ми изплува един стар филм – приятели, които пътуват извън града, за да прекарат почивните дни сред природата. Търсят познатата хижа, а попадат в друга. Там живее Дядо Коледа. Не като приказен персонаж, а като тихо присъствие, което знае как се живее бавно. Той им говори за мир, за отдих, за човешка близост. Те го слушат, но не чуват. Защото са заети. Защото са станали груби от графици, от повторения, от непрекъснатото „трябва“ на скучното им битие.
Проектирам този филм в душата си и усещам как нещо се свива. Колко лесно е да разпознаеш загубата отвън. Колко трудно е да признаеш собствената си разсеяност. Искам да се съсредоточа – върху празника, върху светлината, върху онова особено присъствие на тишината, което диша, трепти и носи спомени. Вместо това умът ми прескача, като птица, която не намира клон да кацне. Осъзнавам, че и аз съм заета. Не с дела. С вътрешно бързане и с навик да не спирам. Със заблудата да отлагам покоя…
Започвам да приготвям коледната вечеря – не като решение, а като инстинкт. Ръцете знаят какво да правят, дори когато мисълта пирува някъде или се колебае. Отварям шкафа с подправките и пръстите ми попадат на стара кутийка с чубрица. Тя мирише на лято, на земя, на нещо трайно и просто. Вътре има листче. Малко, пожълтяло. Разпознах почерка на мама. Тя си отиде преди седем години. Време, което вече не боли рязко, а тежи тихо, като спомен, който знае къде да стои. На бележката е написала някога: „Съхранявай на хладно и сухо.“ Нищо повече. Никаква нежност в думите. Само грижа. Само ред. Само присъствие, което не се натрапва, поради търпението си да чака, без да изисква разпознаване и защото вече е достатъчно.
И изведнъж разбирам – този почерк е преминал Океана. Той е стигнал до тук, до тази кухня, до този ден, до тази вечер – Коледен дар в друга държава. Как не съм махнала тази бележчица? Как съм могла да я пазя през годините, без да я забележа? Или може би съм я пазила точно за този момент, без да знам. Има неща, които не разбираме, но те разбират нас – събират се тихо в гънките на времето, чакат да узреем за тях.
Става ми светло и топло. Както когато стаята се изпълва с присъствие, без някой да влиза. Дишането ми се забавя. Мислите ми най-сетне спират да бързат. Разбирам, че празникът не е в украсата и празничната вечеря, не е във времето, не е дори в очакването. Той е в това – някой в точното време, на точното място да ми остави знак. Малък. Практичен. Истински. Изненадващ.
Радост от скъпи спомени се спуска над мен като тих сняг – без следи, без звук, но с памет. Стискам бележката в ръка, поемам дъха на старата чубрица. Коледа е. Мамина Коледа!