I DREAMED OF LOVE
Dedicated to Rumi – Persian poet and mystic (1207–1273), whose verses on love and the soul continue to touch the contemporary reader beyond time and borders.
Morning unfolds like a thin, silk veil of mist over the quiet river. The water is still, but it does not remain silent – it thinks, breathes, whispers to the stones at the bottom, which are words spoken centuries ago, smoothed by time, yet still alive. The trees stand like wise witnesses who know more than they will say, and their branches sway like hands caressing me. In this landscape there is no rush – only soft presence, only light spreading like warm, green solace. And it seems to me that the river already remembers conversations yet to come; that the water keeps voices beyond time, and the wind carries them not as sound, but as meaning.
At night I dreamed our conversation. Not as an actual conversation between people, but as a quiet, deep sharing of souls. I felt him present in every pause, in every gesture of silence. I spoke to him, asked him how it is possible that he knows me, when he could not know the time I live in, my language, my life. He answered that love has no homeland – it has direction, and that thoughts are waves, which he listens to like a sea from beyond. During the conversation it seemed to me that he was not answering, but in fact he was leaving space, space for me, for the emptiness where truth reveals itself… The pain I felt was not absence, but a quiet truth waiting for me to catch up. He said that when I read his book and return to the noise of my day, he will not be there – he will be in what remains after the dream – in the gentle impossibility of being the same.
I woke up with the feeling that his presence was not interrupted, but only shifted to another layer of consciousness. That is why today I decided to open his book, to continue this presence from the dream.
I – in the 21st century, with a weary, yet trembling soul. He – beyond time, where clocks dissolve like salt in water, where love is boundless, pure, and penetrating. His words transcend religion, time, and geography, and I understand that this is love – “the whisper of the heavens beyond the chains of words” (Divan 1919).
I read, and he speaks. Not to me – through me. His words do not move on the surface of thought, they go down like roots seeking a spring and watering the dried parts of my soul. “Your soul pierces my impervious flesh and sculpts its kindred soul.” (Divan 2313). And I feel that this is not a metaphor – this is action, this is love, tangible, almost corporeal, surrounding me without possessing me.
Rumi does not convince me. He does not argue. He is present – like light entering a room, without asking the walls if they are ready to receive it. His love is not a flame that desires. It is a fire that remembers. It does not burn – it recognizes.
When I read him, I feel like a child returning not to her mother, but to the very womb of meaning. There are no questions of guilt there, no proofs. There is only swaying, acceptance, and that deep “you are” that needs no explanation. Love with him is like a soft, green field after rain – dense, alive, smelling of color and moisture, full of quiet joy.
He comes to me not as a person, but as a natural phenomenon that knows no boundaries – neither of centuries, nor geographies, nor lineage and homeland. As the wind does not ask the mountain whose it is, so his words do not stop at the threshold of their culture. They reach me today because they recognize me. And it is strange – and deeply true – that he says things I have thought, experienced, but have not spoken.
In the dream I spoke with him about the presence of love, about the pain that does not resist, about the questions that remain alive when words are quiet. I felt him explaining to me that everything leads upward, that silence is a gift, and that the question is a way to be awake. I woke up and felt that this conversation still breathed in me, like a stream that never stops flowing.
And when I close the book, the dream will not end – it will change its form. The river continues to remember the voices, the water carries their meaning, and the wind will sing in the morning my new verse: “Which great poet gives you more ‘truth’ – the one who embraces you, or the one who gives you freedom and thinks of you, without leaving you alone with your questions?”
СЪНУВАХ ЛЮБОВТА
Посвещавам на Руми – персийски поет и мистик (1207–1273), чиито стихове за любовта и душата продължават да докосват съвременния читател отвъд времето и границите.
Утрото се разтваря като тънка, копринена завеса от мъгла над тихата река. Водата е тиха, но не мълчи – тя мисли, диша, шепти на камъните по дъното, които са думи, изречени преди векове, загладени от времето, но все още живи. Дърветата стоят като мъдри свидетели, които знаят повече, отколкото ще кажат, и техните клони се люлеят като ръце, които ме галят. В този пейзаж няма бързане – само меко присъствие, само светлина, която се разлива като топла, зелена утеха. И ми се струва, че реката вече помни разговори, които предстоят; че водата съхранява гласове отвъд времето, а вятърът ги носи не като звук, а като смисъл.
През нощта сънувах нашия разговор. Не като действителен разговор между хора, а като тихо, дълбоко споделяне на душите. Чувствах как той присъства във всяка пауза, във всеки жест на тишината. Говорех с него, питах го как е възможно да ме познава, когато не е можел да знае времето в което живея, езика ми, живота ми. Той ми отговори, че любовта няма родина – тя има посока, и че мислите са вълни, които той слуша като море от отвъдното. По време на разговора ми се струваше, че не ми отговаря, но всъщност ми оставяше място, място за самата мен, за празнотата, в която истината се разкрива… Болката, която усещах, не беше липса, а тиха истина, която чака да я настигна. Каза ми, че когато прочета неговата книга и се върна към шума на деня си, той няма да е там – ще бъде в онова, което остава след съня – в нежната невъзможност да бъдем същите.
Събудих се с усещането, че присъствието му не е прекъснато, а само преминало в друг слой на съзнанието. Затова днес реших да отворя книгата му, за да продължа това присъствие от съня.
Аз – в XXI век, с уморена, но трептяща душа. Той – отвъд времето, където часовниците се разтварят като сол във вода, където любовта е безгранична, чиста и проникваща. Думите му надхвърлят религия, време и география, и аз разбирам, че това е любовта – „шепотът на небесата отвъд оковите на думите“ (Диван 1919).
Чета, а той говори. Не към мен – през мен. Думите му не вървят по повърхността на мисълта, те слизат надолу, като корени, които търсят извор и напояват засъхнали части на душата ми. „Душата ти неподатливата ми плът пронизва, и извая своя сродница душа.“ (Диван 2313). И усещам как това не е метафора – това е действие, това е любов, осезаема, почти телесна, която ме обгръща, без да ме притежава.
Руми не ме убеждава. Той не спори. Той присъства – както светлината влиза в стая, без да пита стените дали са готови да я приемат. Любовта му не е пламък, който иска. Тя е огън, който помни. Не гори – разпознава.
Когато го чета, имам чувството, че съм дете, което се е върнало не при майка си, а в самата утроба на смисъла. Там няма въпроси за вина, няма доказателства. Има само люлеене, приемане и онова дълбоко „ти си“, което не се нуждае от обяснение. Любовта при него е като меко, зелено поле след дъжд – плътна, жизнена, ухаеща на цвят и влага, пълна с тиха радост.
Той идва при мен не като човек, а като природно явление, което не познава граници – нито на векове, нито на географии, нито на род и родина. Както вятърът не пита планината чия е, така и думите му не спират на прага на своята култура. Те достигат до мен днес, защото ме разпознават. И е странно – и дълбоко вярно – че казва неща, които съм мислила, преживявала, но не съм изговорила.
В съня разговарях с него за присъствието на любовта, за болката, която не се съпротивлява, за въпросите, които остават живи, когато думите са тихи. Чувствах как ми обяснява, че всичко води нагоре, че тишината е дар, а въпросът – начин да бъдеш будна. Събудих се и усещах, че този разговор още дишаше в мен, като поток, който не спира да тече.
А когато затворя книгата, сънят няма да свърши – той ще смени формата си. Реката продължава да помни гласовете, водата носи смисъла им, а вятърът ще запее в утрото моя нов стих: “Кой велик поет ти дава повече „истина“ – този, който те прегръща, или този, който ти дава свобода и мисли за теб, без да те оставя сама с твоите въпроси?”