POINT OF LIGHT
I was a nine–ten-year-old child. I was ill – another bout of tonsillitis. My body lay in the bed like an abandoned shore after a storm – hot, motionless, with a breath that hesitated whether to return from somewhere. My vision was blurred. I was reading Tom Sawyer; the letters were blurring like boats in fog. My mother was at work. The house was quiet. Loneliness had a sound – thin, like the whistle of a kettle that no one hears.
And then something in me detached – not abruptly, not painfully, but the way mist separates from the river in the morning. I flew upward, lightly, without effort, as if the air knew me. Then I found myself on the coat rack behind the door – perched there with the feeling that I was a small dot. Light, with eyes, but without weight, without age. I looked down – toward the bed, toward my body, toward the child I was, and who resembled a sleeping bird with folded wings.
I felt no fear. Everything was calm – like after a decision that has already been made. I was only a gaze, gathered into the body of a small dot. I was the consciousness that does not hurt. I was the silence that knows. Down below lay something of mine, but it was not me. I was above it – as thought stands above the word, as light stands above the objects it reveals.
There was no voice. There was no sign. There was no hand stretched from the sky. There was only a sensation – that I could stay. That I could also return. The choice was quiet, almost unnoticeable, like the movement of air before rain. I sensed that something was with me. I did not see it, but I felt it, the way one feels the closeness of a tree in the dark – without outlines, but with roots. It did not pull me. It did not persuade me. It simply was present…
If I had not returned, the world would have been quieter. There would have been no words that try to explain it. There would have been no philosophy, nor impressions, nor a search for meaning in the slopes of life. Everything would have ended in a child’s room, in one bed, in one point that decided not to descend.
But I returned. How – I do not remember. Returning has no memory, just as waking has no beginning. Only the feeling remained that someone had led me back to the edge of my breath. That someone had decided – that it was not yet time.
Today I am sixty-four. My years are like trees – some straight, others leaning, all having passed through wind. I write because I returned. I breathe because someone counted my days and did not stop counting then.
Sometimes I think that it was no accident that I was reading Tom Sawyer then – a book about disappearance and return, about the child whom the world has mourned prematurely.
And the question remains – did I save myself, or has God decided that a child named Svetla should not go early into the dark? Perhaps my name saved me. Perhaps light, once named, refuses to go out.
ТОЧИЦА СВЕТЛИНА
Бях девет–десетгодишно дете. Бях болна – поредната ангина. Тялото ми лежеше в леглото като изоставен бряг след буря – горещо, неподвижно, с дъх, който се колебаеше дали да се върне отнякъде. Погледът ми беше замъглен. Четях „Том Сойер“, буквите се размиваха като лодки в мъгла. Майка ми беше на работа. Къщата беше тиха. Самотата имаше звук – тънък, като писък на чайник, който никой не чува.
И тогава нещо в мен се отлепи – не рязко, не болезнено, а както мъглата се отделя от реката сутрин. Полетях нагоре, леко, без усилие, сякаш въздухът ме познаваше. После се озовах на закачалката зад вратата – кацнала там с усещането, че съм малка точица. Лека, с очи, но без тегло, без възраст. Погледнах надолу – към леглото, към тялото си, към детето, което бях, и което приличаше на заспала птица с прибрани криле.
Не изпитвах страх. Всичко беше спокойно – като след решение, което вече е взето. Бях само поглед, събран в тялото на малка точица. Бях съзнанието, което не боли. Бях тишината, която знае. Долу лежеше нещо мое, но не бях аз. Аз бях над него – както мисълта стои над думата, както светлината стои над предметите, които разкрива.
Нямаше глас. Нямаше знак. Нямаше ръка, протегната от небето. Имаше само усещане – че мога да остана. Че мога и да се върна. Изборът беше тих, почти незабележим, като движение на въздуха преди дъжд. Усещах, че нещо е с мен. Не го виждах, но го чувствах, както се чувства близостта на дърво в тъмното – без очертания, но с корени. То не ме дърпаше. Не ме убеждаваше. Просто присъстваше…
Ако не се бях върнала, светът щеше да бъде по-тих. Нямаше да има думи, които да се опитват да го обяснят. Нямаше да има философия, нито импресии, нито търсене на смисъл в наклоните на живота. Всичко щеше да приключи в една детска стая, в едно легло, в една точка, решила да не слиза.
Но аз се върнах. Как – не помня. Връщането няма спомен, както събуждането няма начало. Остана само усещането, че някой ме е довел обратно до ръба на дъха ми. Че някой е решил – че още не е време.
Днес съм на шейсет и четири. Годините ми са като дървета – някои прави, други наклонени, всички минали през вятър. Пиша, защото се върнах. Дишам, защото някой е преброил дните ми и не е спрял броенето тогава.
Понякога си мисля, че тогава неслучайно четях „Том Сойер“ – книга за изчезването и завръщането, за детето, което светът е оплакал преждевременно.
И остава въпросът – аз ли се спасих, или Бог е решил, че дете, наречено Светла, не бива да си отиде рано в мрака? Може би името ми ме е спасило. Може би светлината, веднъж назована, отказва да угасне.