STREET SCULPTOR
The street appeared first, because a person always begins from the outside when they still do not know how to enter themselves. Narrow, half-dark, it was the direction of uncertainty – a place for walking, not for stopping. Along it, breath lingers like a voiceless question, and the stones remember more than the footsteps. I walked, because movement is the most ancient form of hope: as long as you walk, you still believe that somewhere there is light.
Then the other appeared – not as a face, but as a presence. The light did not come from him, but because of him. Then the street ceased to be space and became a connection – between what I am and what I can be. I understood that love does not widen the road, but the person who walks along it. And that darkness is not the absence of light, but a boundary from which it learns to be necessary.
Somewhere between the steps I realized: to allow the other in, you must stop being a wall. Thus the person within me became a window – not because it wanted to display its world, but because it wanted to share it. The window does not possess the light, but without it the light remains outside. And the other – he was the flame that does not enter to conquer, but to give shape to the room.
And then the most unexpected became clear: the street had never led to him. It had led to me – to the place where love had already been possible. And the light that fell softly was neither his nor mine – it was the moment in which two people stop walking and begin to shine, because the road has ended within them.
УЛИЦА ВАЯТЕЛ
Улицата се появи първа, защото човек винаги започва отвън, когато още не знае как да влезе в себе си. Тясна, полутъмна, тя беше посоката на несигурността – място за вървене, не за спиране. По нея дъхът се задържа като въпрос без глас, а камъните помнят повече от стъпките. Вървях, защото движението е най-древната форма на надежда: докато вървиш, значи още вярваш, че някъде има светлина.
После се появи другият – не като лице, а като присъствие. Светлината не дойде от него, а заради него. Тогава улицата престана да бъде пространство и стана връзка – между това, което съм, и това, което мога да бъда. Разбрах, че любовта не разширява пътя, а човека, който върви по него. И че мракът не е липса на светлина, а предел, от който тя се учи да бъде необходима.
Някъде между стъпките осъзнах: за да допуснеш другия, трябва да спреш да бъдеш стена. Така човекът в мен стана прозорец – не защото искаше да показва света си, а защото искаше да го споделя. Прозорецът не притежава светлината, но без него тя остава навън. А другият – той беше пламъкът, който не влиза, за да завладее, а за да даде форма на стаята.
И тогава стана ясно най-неочакваното: улицата никога не е водила към него. Тя е водела към мен – към мястото, където любовта вече е била възможна. А светлината, която падаше меко, не беше негова, нито моя – тя беше моментът, в който двама души престават да вървят и започват да светят, понеже пътят е свършил в тях.